САМОТА

   Вече нямам сърце - отнеха ми го! Ще попитате кой?! Не знам. Както не знам защо съм "аз", както нямам представа защо споделям с вас това, така и не бих могъл да узная, кой открадна, изтръгна туптящото ми сърце. Туптящо с все сила. Кръвта, благодарение на него, течеше по вените ми. Минаваше през най-различни перипети, за да дава и подържа живот.
   Усещам дупката в себе си, боли ме. Изпитвам ужасни болки, мъча се. Кръвта стои застинала по кръвоносните ми съдове, а аз умирам от болка. Знам, че този, който е взел сърцето ми ще се върне - рано или късно, и тези мъки ще отминат. Но сега не усещам нищо друго, освен болка. Ах, ще се разкъсам!
   Наистина си давам сметка, колко е страшен моментът преди смъртта. Уплаха, стрес - иска ми се да умра по-скоро. Но, все пак, ще реабилитират отнетото и аз отново ще мога да се движа! Пак ще има мигове на болка - дали душевна, дали физическа, без значение - тя ще е временна. А тук, сега, в този миг аз унищожавам мечтите и спомените в мозъка си, за да осигуря пространство на болката и тя да се впие безцеремонно в съзнанието ми. Всъщност, не го правя аз - страхът и мизерията сами проправят път, като и болката... ако знаете как боли!
   До мен има нож. Колко ме беше страх от него. А сега... той е единственото спасение. Но не, не!!! Онзи, у когото е туптящото ми, горещо сърце ще се върне, нали?... Кажете ми!! Не ме ли чувате??! Нали?!
   Ех, разбягахте се като насекоми! Остана само един. Човек, сврян в ъгъла, в най-далечния ъгъл на стаята. Дали в него е моето кървящо сърце, дали ще ми го върне...?!
   Дано!