Преплиташе се в храстите на съзнанието, когато реши да потанцува сам. Знаеше, че е тъжна гледка - по-тъжна от смъртта. Гонеше мечтите си в този танц, искаше му се, най-малкото, поне да ги настигне, за да им каже колко ги обича. Но те бяха по-бързи от него, затова и танцът му изглеждаше като прибързано заснета, размамзана снимка. Той знаеше това, но не му пукаше! Желаеше да открие истинското си съзнание - това, което може да контролира и сам. Колко неща искаше да постигне, но всички те му се изплъзваха, сякаш се опитва да лови риба с голи ръце. И продължаваше да разсмива сам себе си със своя собствен танц! Гледаше в огледалото и се смееше с пълен глас, като капките пот непрестанно влизаха в очите му, а него го болеше... наистина много! Озъбен срещу облика си в насрещната стена, той се кикотеше като подивял, очите му светкаха, а неговият мозък отказваше да му представя нереалните сцени от въображението. Можеше да размишлява, но не и да има въображение! Не спираше да спъва краката си един в друг и, падайки, целият се покриваше със синини. Но той не мислеше за това - като че ли го искаше. "Повече от всичко!!!", ми отговори той, както си стоеше в главата ми... и танцуваше.
     Ясно защо ме боли толкова главата. Може би, ако и аз се изправя и започна да танцувам, всичко ще се нареди по мое желание. Но може и да ми се случи същото като на него - съзнанието, мисълта ми да започнат да работят по инерция, без да мога да спра нито тях, нито себе си. По-добре да се спася от главоболието с някое лекарство и може дори да си дам сметка, че досега съм бълнувал(?). Сигурно ще разбера, че цялата тази история е просто една неосъзната фантазия. Да,... да... определоно ще трябва да взема лек за глава. Но съм сигурен, че, въпреки това, Той ще продължава да танцува, ако не в моя череп, то в кухината на някой друг - ще му показва ада и рая; жестокоста и милосърдието; любовта и омразата; страстта и смъртта; мечтата и желанието. Той ще определя представи в нечия друга глава, танцувайки и опиянявайки се от собствения си танц.